Wonder, Wonder, Wonderful World

Избухна силен заряд от светлина в ярко-синьо и после с пращене се появих на сред тревата. Олюлях се и се хванах за коленете за да не се изтърся по задник на тревата.
Стърчах на сред нещо като увеселителен парк.
– Ей... знаеш ли... това ми напомня за дома на един циклоп...
После побързах да търся между люлките и въртележките.
– Ехо? Глори, покажи се...
Извиках силно и се надявах че ще намеря момичето или поне продавач на пуканки.
- Глори!

След като ми беше писнало от предишния град се преместих в този. Беше си някак спокойно в него въпреки куршумите. Обидите и какво ли още не. Като цяло не беше зле мястото.
Отидох в увеселителния парк. Там спрях на една от барчетата, където предлагаха огромни мелби с най-различни вкусове. Беше си хубаво в този малък свят. Седнах на една маса под огромен чадър и започнах бавно да си ям мелбата и да гледам хората. Нещо ми се струваха странни.
-Тук съм. И не викай. - казах на Ири който беше пред мен, но с гръб. Дразнещо шумен беше, а това не вървеше на добре. - Ако искаш сядай, ако искаш недей.

Седнах си на мястото и спокойно я погледнах:
- Първо трябва да ти се извиня, че седнах да пиша с онзи доктор книга. Но знаеш - учителя си остава учител.
Изкисках се малко притеснено и я погледнах в очите.
- Какво има, Глори. Изглеждаш необичайно тиха. какво , да не са те стреляли?
Погледнах я в очите и попитах сериозно:
- Сериозно, кажи какво е, защото сериозно мисля да повтарям сериозно, докато ти стане смешно.
Изкисках се и вдигнах ръка пред лицето си, за да вижда само очите. Държах се като пълен тъпак, но все пак ако не ми зашиеше шамар, знач1и не я дразня.

-Това че мога да умра дори ако ме застрелят не значи, че са ме застреляли наистина.
Отвърнах му студено и загребах съвсем малко сладолед. Колкото на върха на малката лъжичка. Предпазливо лапнах сладоледа и въздъхнах. Беше хубав, но за съжаление не можех да ям много от него. Всъщност това беше достатъчно за днес.
Сега какво да правя с този сладолед. Загребах малко по-голяма хапка от него и подадох ръката си към Ири.
-Искаш ли?
Изчаках го да лапне сладоледа и леко се усмихнах със сведена глава.
-Тиха съм, защото това се очаква от мен. - поех си дъх и започнах да цитирам предишната ми възпитателка, преди да ме заключат де. - Не говори много. Не дишай. Не отговаряй. Не създавай проблеми. Затваряй вратата на стаята си. Не се показвай когато има гости. Не спори. Не мечтай. Нямай цели. Дори не си помисляй да чувстваш.
Казвайки всичко това бях с напълно безизразно лице. Станах от мястото си и отидох до барчето. Поисках едно шише с вода и две чаши. Едната беше нормална, а другата беше за вино. Върнах се при Ири и сипах в двете чаши. Подадох му едната, а аз отпих от моята.
-Още преди раждането ни стаите ни и целият ни свят е вече избран. Имам около 10 братя и сестри. И всички сме в различните разположения на Ада. На мен ми се падна онази в която има само клетки. Затова беше нормално да живея в златна клетка за птички. Извинявай. Сигурно те отегчавам.

Кимнах разбиращо.
- Ясно... на това се казва мрачно минало.
Подсмръкнах. Не исках да ѝ разказвам за моето, понеже в моето поне имах правото да мразя тези при които живеех. Всъщност омразата ми ме тласна да продължавам напред с цената на всичко. И ме превърна в изрода, който съм днес.
- Е, надявам се,ч е сега, когато си свободна, ще можеш да продължиш. Ще можеш да правиш всички онези работи, дето все са ти били забранени. Например да мечтаеш. За какво мечтаеш сега? Хайде, каквото и да е.

Погледнах го объркано. За какво мечтаех ли? За нищо. За абсолютно нищо. В главата ми беше празно. Абсолютно нищо. Как е възможно това. Знаех бъдещето си и сигурно за това бях напълно празна.
-За нищо. - усмихнах се миличко и го погледнах. - какво стана с Елиезер?
Нямаше как да не го попитам. Елиезер беше напълно неориентиран по тези места и можеше да се загуби. Като едното нищо.
-Ако искаш можеш да отидеш да го вземеш. Не искаме някой да го нападне нали? А да, гладен ли си. Имам показа за Мафиотското имение. Там готвят уникални храни, но за жалост не мога да ям повече от една лъжичка на ден.

Вдигнах рамене.
- Обясних му позициите на магията, той започна да ми задава философски въпроси. Изглежда някакъв скрит смисъл в магията.
Поклатих глава и попитах сериозно.
-- Ами ще идем при мафиотчетата, но ако някой от тях почне да те опипва и да ти се мазни, бъди така добра сама да го набиеш.
Изкисках се зловещо и след това преминах в закачливо настроение.
- Ами добре, Ще го призова. Нали иска да опита от магическия свят. Ето, сега ще му покажа какво значи да те призоват.

-Изчакай да отидем в Имението.
Вдигнах се и отидох до него. Хванах го за рамото и го вдигнах. После го хванах за ръката и го замъкнах. През пътя внимавах да не ни оцели някой куршум. Летяща котка. Чайник. Чиния. Или каквото и да е друго. Боже този свят беше странен.
-Да знаеш. Тук живота не значи нищо. Всички гледат да те убият. Така че внимавай. Не мога да ти спася задника.
И продължихме като от време на време се налагаше да спирам някой куршум с чадъра си. Мразех я тая страна.
Най-накрая стигнахме и веднага влязохме вътре. Собствениците ги нямаше, но така или иначе се знаехме още от както бях на 2. Така че нямаше да ни правят проблеми. Отидохме в кухнята и погледнах Ири.
-Какво искаш да ти сготвя?

Махнах пренебрежително с ръка.
– Не ми дреме. дори да ме убият, съмнявам се че някой от горе или долу би искал да ме вземе под крилото си и просто би ме пратил обратно, да ми дойде акъла в главата..
Продължих със съвършено спокойствие.
- Ей, призови го ти. Аз не искам да объркам нещо и да имаме доктор тук и краката му да са в Египет.
Ухилих се глупаво после спокойно посочих право нагоре.
- Няма да готвиш. Убеден съм,ч е някой друг ще сготви. Не обичам да ми готви момиче, което познавам.
Дрънках каквото ми падне и не внимавах особено, какво говоря.

-Но на мен ми е приятно да готвя.
Намръщих се и вързах косата си отново на кок. Прерових шкафовете докато намеря една престилка. Сложих си я и го погледнах умолително. Само си просех да поиска да готвя. Просто това ме успокояваше.
-А колкото до призоваването. Мога да те направя майстор в това.
Приближих се до него и сложих ръце върху очите му.
-Изпразни главата си от всякакви мисли. И се остави само на истинските ти.
След което го целунах съвсем леко, почти бегло и извадих максимално една карта, напълно празна. Дръпнах се и започнах да рисувам със скилито върху картата доктора.
-Е какво искаш за ядене.

Ушите ми пламнаха от притеснение, после моментално изгаснаха.
- Хееей, това не е призоваване!
Засмях се и докоснах бузата ѝ несигурно после си седнах пак и заявих високомерно.
- Ами ако се появи доктора... ще е заради теб. Направи го ти, не ми се чертаят кръгове и после да се окаже, че не е вярно.
Замислих се и я погледнах сериозно.
- Искам омлет Де Фромаж... сиреч яйца със сирене. Калорични са и за тяло без душа стават екстра.

-Защо да не е призоваване. Не ти ли хареса. И хайде призовах нещо с това.
Тя посочи пламналите му страни и се засмя. После спря да рисува и там беше доктора. Глори посочи картата и се засмя.
-Това е доктора. Ръката ти ще мине през картата и го дръпни за яката. Моля заповядай.
И му връчи картата. После извади продуктите за омлета. Загря котлона и започна да бърка яйцата за омлета в една съдинка. После сипа сместа в тигана и само се усмихваше съвсем леко.
-И няма да объркаш нищо с това. Вече се погрижих да се появи цял целеничък. руните на гърба на картата ще спрат това. Да знаеш тези руни са смъртоносни за демоните, така че ако искаш да ми видиш сметката, ето ти една идея.

Направих физиономия.
- Знам, че едва ли имаш някакви приятели, след като си била затворена толкова време. НО не е нужно да ми даваш ножа в ръцете и да чакаш да го забия.
Замислих се.
- ТОва да не е едно от онези случаи, когато искаш някой смъртен да те убие за да си идеш обратно в Преизподнята?
Погледнах картата и се опитах да махна от съзнанието си излишните мисли. Но пак усетих целувката ѝ и споменът ми развали концентрацията.

-За мен няма Преизповедална.
Възразих и сложих омлета в една хубава бяла чиния. Подредих пред него прибори и извадих някакво безалкохолно от хладилника. Налях му и седнах на доста голяма разстояние от него.
-Ако ме убият ще изчезна завинаги от лицето на земята, ада и рая. Няма значение, че съм с кралска кръв. Правилата са си правила.
Погледнах го и нещо му пречеше да се концентрира.
-Вземи първо яж. Пък после се мъчи.

Замислих се сериозно.
- Ахаа... за това не умираш по лесния начин. Нямаш право да се върнеш.
Вдигнах рамене и взех вилицата.
- Бон Апетит... ти няма ли да ядеш също?
Започнах да се храня и в устата ми се топеше ужасно вкусно омлетче. Бях се разнежил и пое едно време се усетих, че човъркам в празна чиния.
Изчервих се от срам, че съм изплюскал толкова много на веднъж.
- Охо... бил съм гладно куче.
Погледнах я и вдигнах ръка към лицето ѝ.
- Наистина ли нямаш никакви чувства?

Поклатих глава отрицателно. Отсервирах и започнах да мия чиниите доста енергично, дори на моменти можех да счупя самата чиния, но какво да се прави. Просто такова ми беше настроението сега.
Отидох до него и взех една салфетка. Понеже целия беше се наклепал понеже ядеше твърде бързо реших да го почистя. Леко предпазливо седнах на едното му бедро и започнах да го чистя.
-Истината е че чувствам, но не го показвам.
Сложих ръка на рамото му и се засмях.
-Може пък наистина да съм тайно влюбена в теб и да не си го признавам. Кой знае.

Отворих уста, после затворих уста и очи.
- Е, не можеш да бъдеш сигурна, нали?
Погледнах я в очите. Не можеше да е влюбена в мен, не ме познаваше, непрекъснато беше рязка с мен. дали не искаше просто да ме изиграе,
Наведох глава и се зачудих, защо беше задължително пък точно така да ме разсейва? Дали не усещаше, че аз самия я харесвам? А дали я харесвах самия аз?
Усетих силно стягане в гърдите от притеснение.
–Оооо, недей така. Ами ако в действителност ме мразиш?

-Аз не мога да мразя. Всъщност демоните не мразят. Не е ли забавно. Демоните просто са зли, но когато се привържем към някой сме доста мили само с него.
Прозях се и потърках очите си с ръце. Сложих глава на рамото му и затворих очи.
-Така или иначе никой не може да обича демон. Ние пък знам какво значи "Обичам те".
Хванах плаща му и се загърнах с него. Поне за това ставаше това чудо, ако не друго. И усетих как бавно се унасям в сладък сън.

Замислих се и започнах да обяснявам:
– Силата на Любовта може да се обясни по хиляди начини. Любов към приятел, към куче, към семейство, към партньор. Това е силно чувство, което може да се обясни като смес от Животворната магия на Друидите и духовната магия на Духовните Водачи на Таурените.
Погледнах я и с учудване видях, че тя спи. По-точно бях разочарован и неприятно чувство се засели в гърдите ми.
- Е, не беше чак толкова скучно.
НО тя си спеше като светец и нищо не можеше да развали спокойствието ѝ. Може би така беше по-добре.
Откачих плаща си и я завих по добре. После се преместих малко на страни и взех картата с нарисувания Док. Стиснах я и седнах на пода, съсредоточен върху изображението.

Докато си спях спокойно успях да доловя някакви думи за любов. Странно, но когато го чуеш на сън ти се забиваше в главата. И това не беше забавно. Нищо че така минавах по повечето предмети.
Леко се посвих по плътна в плаща. буквално ми стана като пашкул. Малко беше странно да усещам миризмата на Ири, но нищо. Нали си е неговата дреха, а не моята.
След няколко часа се събудих и потърках очите си. Приближих се пълзейки до Ири и го гушнах в гръб.
-Ири какво правиш?
Казах толкова сънено, че нямаше до къде. Явно дните без сън ми се отразяват. А и думите му не оправяха нещата. Бях рязка с него, за да не се привържа. Това щеше да е ужасно за него. Надали ще иска някакво си момиче по петите си.
-Знаеш ли няма значение.
Отдръпнах се от него и му подадох наметалото.
-Миришеш на земя, пот и стари книги. Вземи се изкъпи. Аз отивам малко на чист въздух.
Излязох отвън и погледнах огромната поляна. Въздъхнах и извадих три карти. На един меч и два демона. Призовах ги и започнах да ги атакувам. Ако исках Ири да започне да се държи гадно с мен и никога да не се осъществи договора щеше да е най-добре да се страхува. А какво по-лесно ако му покажа истинската си форма и сила.
Замахнах към единия демон и главата му хвръкна нависоко, а черна течност се разпръсне по земята и меча. Докато се опитвах да елиминирам и другия си мислих за това с формата. Бях я заключила, за да съм нормален човек, но адско създание с черни криле и жестоки очи. Никой не харесваше такива създания.

Изгледах леко учудено демона. Странно. Обикновено не се вдигат от мъртвите. Тогава чух смеха. Леко усмивка се появи на лицето ми. Най-накрая някой достоен противник.
Хванах меча с две ръце добра здраво и приклекнах към земята. В следващия момент бях от другата страна, а след мен беше останала само бяла линия от меча. А демоните бяха разрязани на парчета. Просто използвам скоростта си. Погледнах към нарушителя. Или към мястото където идваше шума и се насочих там бавно, без да използвам скоростта си.

-Писна ми.
Тихо измрънках и ги погледна с очи, които вече не бяха просто сини, а и с леки лилави пламъчета.
-Изчезни.
Тъй като тия създания си бяха мои беше толкова лесно, а и като изключим факта, че всичко въображаемо ставаше реалност. Демоните просто изчезнаха, а аз се запътих към натрапника, вече не бавничко, а използвах и бързината си