Мостът

Мостът беше една истинска магия, която се активираше, когато някой искаше да влезе или да излезе от Dream Town.

Стъпка по стъпка, така щях да стигна до самия край. Поех си дълбоко въздух и продължих напред. Картата не спираше дотук, не напротив, тя продължаваше още напред. Огледах внимателно растителността наоколо, не беше много по-различна от тази от градовете. Но все пак имаше някакъв различен мирис, някаква странна съставка беше в цветовете на земята, която не ме успокояваше. Не успях да идентифицирам точно какво беше различното тук, но то се усещаше с всякакви сетива. Това беше впечатляваща мистерия, една загадка за мен. Трябваше да реша и този пъзел, може би с намирането на този митичен град, щях да успея да направя първата крачка към великите открития на този век. Несъмнено честта трябваше да се падне на мен, бях положил твърде много усилия, за да ми отнемат тази възможност. Нямаше да се предам, трябваше да продължа напред.
Следващият половин час ме отведе там, където картата вече не ми беше потребна. Знаех, че трябва да намеря правилния път към вратите. Пътят беше скрит от картографите, затова и трябваше истинска изследователска и човешка намеса тук. Извадих компаса си от големия и тежък куфар и започнах да го следя.
-Правилният път винаги е бил на изток. - промърморих, докато търся точното място, където да спра.
Бях убеден в себе си, а моята интуиция рядко ме лъжеше.
Повдигнах шапката си и погледнах напред отново. В далечината се виждаше моста!! Нямаше как да има момент на съмнение, впуснах се напред, заедно с огромния куфар. Трябваше да стигна там! Прекалено много възможности бях изгубил, жертвах една велика кариера за един още по-велик живот. Трябваше да си струва!

Двамата с Глори се повлякохме нататък. По-точно беше да се каже, че тя вървеше и аз вървях... но размерите на моста на който сега се намирахме приличаше на... на него ние приличахме на мравки. Красивият бял мраморен мост водеше право към прав път, покрит с бели варовикови камъчета, водещ към високата порта на орнаментираните със кристали кулички на града.
- Това е - заяви сериозно магът. - От тук нататък ще продълим. Но предлагам да си починеш преди това. Не искам да приличаме на бегълци от затвор.

След като пристигнахме близо до някакъв мост Ак Баба се побърка. То, понеже не е точно какъв пол е, започна да лети наляво на дясно и ми се наложи да му заби един в главата за да спре. Така че просто тупнахме на земята. Проклета птица. Кълна се като се върна в света на демоните ще я направя на печено с картофи.
Изправих се и се протегнах. Не бях спала от няколко дена, но не ми се и спеше. Можех да видя толкова много неща. Можех да отида където поискам, но проблема беше, че някакъв си магьосник ходеше до мен. Това не беше едно от най-приятните неща, но ще свикна.
Погледнах зелената трева и сега ми присветна. Ак баба не харесваше тревата. Боже да и имам проблемите на тази птица. Не харесва котки, трева, вода. Какво харесва изобщо. Това ще е загадка за един милион долара.
Преместих зеленикаво-сините си очички към Иридиъс. Тоя беше спокоен. Това е рядко явление.
-Ири я си кажи фамилията. Първия път не те чух. - нее всъщност не ми я беше казал. Не можеше такова спокойствие да е просто ей така. Сигурно е имал работа с демони и преди. - просто ей така. Искам да я чуя пак.
Хайде захапи стръвта. Добре че не четеше мислите ми, че щеше да види каква е каша. Хайде кажи ми. А после ще те метна през моста.

Продължавах да пътувам към необятното. Ръкописите, които бях получил разказваха за този чуден град, но писанията бяха изписани с най-невероятните описания, които пробуждаха моя скепсис. Не вярвах на фантастичните приказки, затова и реших лично да се уверя в качествата на този неизвестен, но може би действителен Атлантис.
Вървейки по пътеката, която бях открил, забелязах някакъв близък шум. Заслушах се, но това се оказа просто някакви странични звуци от фауната. Може би чак в далечината се чуваха някакви срички, гласни и съгласни, които да приличат на разговор. Усъмних се и тръгнах натам

Ири стоеше и ме гледаше като паднал германец. Хванах се за главата и въздъхнах. Боже нямаше смисъл да го питам нищо. Просто ще продължа да пътувам с него, това е.
-Зарежи. Ак-баба, прибери се в картата.
И размахах една празна карта, в която птицата се прибра. Прибрах картата в тестето си и отворих чадъра си. Не харесвах слънцето. Седнах на земята до водата под моста и и свалих ботушите си. Потопих внимателно крачетата си вътре и изсъсках. Имах лоши спомени от реки, само дето онези бяха от лава. А баща ми беше толкова грижовен, че да ме хвърли във реката. И не стига че беше това, ми тогава бях на 3.

Вода! Винаги имаше живот до водата, тя беше първоизточника на нашето съществуване. Беше повече от очевидно, че трябваше просто да тръгна към водните източници, за да намеря хората и животните от тази земя. Слънцето вече напичаше, явно вече беше средата на деня. В далечината можех да видя някакъв силует, може би дори бяха два. Несигурността отново ме обзе, а в такива случаи трябваше да се действа внимателно, но все пак смело. Реших да се приближа към неизвестното, затова и промених посоката.
Исках да видя дали случайно не ме заблуждават очите. Трябваше да се приближа към тези силуети. Ако имах късмет, може би щях да осъществя контакт с някакви местни, които да ми покажат пътя.
Колко вълнуващо!

-Раз-два, раз-два.
Припявах си докато местех краката си точно в такт с думите ми. Не харесвах водата, но при тази проклета жега само тя остана за охлаждане. А Ири все още стоеше като пън там където го бях оставила. Божичко, толкова е безнадежден.
Изведнъж в далечината се появи някакъв сиует. Загледах се натам. Какво ли беше? Може би Джак Изкормвача. Не, не не може да е той. Тогава може би някой с маска и резачка. Убиец с кука. Боже толкова беше вълнуващо. Ами ако не е човек. Тогава гладен вълк. Нещо свирепо. Дано е нещо опасно и зло. Трябваше скоро да си намеря приемник, а нямаше човек, който да ме търпи или да е достатъчно силен, зъл и гаден.

Приближих се още. Вече двата силуета бяха на достатъчно разстояние, така че бяха видими за мен. Стъпката ми беше равномерна и уверена, не трябваше да забавям или да забързвам, това не беше приятелски знак. Поставих ръката си в джоба си и погледнах към ръчния часовник. Той беше сверен за друга страна, но дори и това ми служеше като някакъв ориентир.
Двете същества бяха може би местни. Не изглеждаха като някакви мутанти или нещо такова. Това беше голямо успокоение, предишната екскурзия не беше с чак толкова спокойно начало.
Направих знак с ръката си за поздрав, докато се приближавах към двете фигури. Не исках да ги плаша, тук нравите може би бяха прекалено различни, затова беше редно да внимавам как се държа.
Нямаше нищо по-сигурно от това да наблюдаваш и внимателно да определяш стратегията си.

Почти дремеше прав, когато го попита нещо.
- Знаеш ли... няма смисъл да се спи върху животно като Ак-баба... имам чувството че съм спал на течение...
Внезапно забих спирачка и погледна с учудване мъжа пред себе си. Продължаваше да се мъчи да накара мозъка си да се събуди защото без кафе беше като мотоциклет без масло - чуваше само скърцане и нещо щеше да се обърка.
- Я, местно население... и все пак съм виждал и по-странни от него.
Вдигна ръка за поздрав и се ухили слабо, бледо, като че на сън...

-Защо да спиш когато си свободен? Видя онази килия ... не стая.
Погледнах мъжа и изобщо не се усмихнах. Винаги бях сериозна. Нещо като маска, която криеше всичките ми чувства. Е по-добре с нея отколкото без нея.
-Предпочитам Ак-баба да ме носи пред това да ходя пеш. Не забравяй потеклото ми.
Изправих се и само отскочих веднъж за да отида при странния човечец.
-Здравей, приятно ми е. Аз съм Глори Грей.

Момичето дойде да ме поздрави. Трябваше да отговоря подобаващо на този жест на приятелство. Беше редно и аз да се представя пред непознатата.
-Здравейте, аз съм Д-р Елиезер ал-Харизи. Приятно ми е да се запознаем с Вас и с Вашия събеседник.- кимнах към другото лице, което все още не се представи.
-Дали знаете къде се намира най-близкото селище, млада госпожице?- исках да съм възможно най-любезен. Може би в бъдеще ще ми се наложи да контактувам отново с тези хора.

Дред се стресна. Никога нямаше да повярва, че момиче, което пои катерици с кръвта си за да убиват вълци, може да е толкова приятелски настроена към един непознат. Можеше да се каже, че изглежда странно, но след всички особени неща, което беше видял, Дред предпочиташе да не отправя обвинения.
- А аз съм Иридиъс Дредмастър - заявих сякаш казвах Майкъл Джексън.
– Значи искаш да знаеш на къде? Натам -
Магът посочи надолу по пътя, осеян със бели камъчета.
– ако искаш, следвай ни, ако искаш, избързай, ако искаш ходи с нас... но те предупреждавам,че може да ѝ омръзне на момичето с мен и да ни превърне и двамата в катерици... женски катерици.

-Д-р Елиезер ал-Харизи. - повторих след него сякаш, за да го запомня по-лесно. Но името си беше сложно. А аз не мога да го запомня, никакъв шанс. И тогава долових какво каза Ири. Тоя ме дразнеше. А и как така да го превърна с катерица ... женска катерица. Дразнещо. Досадно. Ще го убия щом останем сами.
-Вземи млъкни перверзнико. Няма да превръщам никой в катерица. Това не го мога. Но ще те заведа в демонския свят и ще те пусна с река от лава, та котките да те изядат.
След което се обърнах към доктора.
-Извинявай се. Избухлива съм. На какво сте доктор?

Това беше разкошно, местните имаха много интересни изразни средства, които със сигурност щяха да шашнат колегите филолози в университета. Трябваше да запиша някои от тях. Здрависах се с момчето, което се представи с прекалено интересното за мен име Иридиъс. Много интересни корени, трябваше да проверя в енциклопедията откъде идваше това наименование. Но беше все така любезен да ми покаже пътя, за което му благодарих няколко пъти.
Момичето от своя страна се заинтересува от моята биография.
-Пътувах доста години в изследването на паранормални явления, които документирах и обосновавах. Интересното беше, че някои от тях и до днес остават неразгадни като феномени. Защитих своята дисертация на тема "Социални изследвания в практиката на изследване на паранормални явления". Може да се каже, че съм нещо като експерт в тази област.- надявах се това да е достатъчно скромно.

Килнах глава на страни я погледнах спокойно.
- Можеш да го направиш със всеки, който има цяла душа. А в моето състояние е все едно да хвърлиш половин парче хляб в реката. Няма да е целия и другата половина ще повика първата. Приеми го като недостатък или като... не, не виждам причина да го наричам предимство.
Погледнах доктора и притеснено се усмихнах:
– А аз съм също преподавател. Преподавах... Неопределени Изследвания в един институт. Там се запознахме с Глори. Тя е тайно влябена в мен, но не иска да си го признае. Да, с Я, понеже е много подивяла.
Ухилих се весело срещу Глори. Беше супер ядосана заради катериците , а дред наливаше още масло в огъня.

-Тайно влюбена? В теб.
Изведнъж познатите светкавица започнаха да излизат от мен, а аз бавно със смях на някой психопат се обърнах към Ири. Като машина започнах да се придвижвам към него и накрая го хванах за гушата.
-Ах ти... мизернико. Кой ще е влюбен в теб. Аз ли? За какъв се мислиш. Аз съм наследницата на Демонския свят.
Накрая просто го сритах в корема. И вече бях спокойна. Обърнах се към доктора и леко пребледнях като каза, че изучава паранормалното.
-Чудесно. Този тук е магьосник, вещер, сещаш се, такъв с демонска кръв. Давам ти го за експерименти.

Нямах възможност да опиша радостта, която ме обзе при тези факти. Ако наистина те бяха верни, значи действително си струваше да съм тук.
- Съжалявам, но все още нямам място, където да мога да разположа своето оборудване. Ще ме извините, но в момента не мога да установя това със сигурност. Трябва да се направят няколко експеримента.
Надявах се, че това щеше да ги успокои. Бях сигурен, че ще направя тези проучвания, просто първо трябваше да стигна до града.
- Трябва да стигна до града възможно най-бързо. Ако действително Вие имате такива възможности, може би има и други. - обърнах се към момчето с нескрит интерес.

Замислено погледнах изследователя. личеше си,ч е е адски радостен от възможността да се заеме с такава работа. Може би искаше да да напише книга или да се прочуе... или беше от онези особени хора, които наблюдаваха магията и ѝ се радваха като малки деца.
- Ами скоро ще си в град КристълХел. Там се занимават с риболов предимно, но не е за подценяване и шанса да срещнеш и някой звездоброец, който не е само шарлатанин.
Погледнах обратно към ядосаната Глори. Дали щеше да има търпение да образоваме този естествоизпитател.

Поех си дълбоко въздух и въздъхнах. Направих още няколко пъти така и накрая бях напълно добре. Сякаш нищо не се е случило. И реших да изтрия думите на Ири от глава си или в противен случай майка му жална, на него и на доктора.
-Кристълхел е домът на много демони. Във Виолетовия хълм е също така един траспортьор. Така наричаме демоните, който могат да те пренесат от едно място на друго, с такова се озоваваме и ние - децата на Великия господар, който властва долу в човешкия свят с цел да ни отгледат хора и да намерим своите приемници. Това са хора достатъчно зли, коварни, силни и брутални, че да издържат на всичката ни сили.
Кристъл хел също така е и дом на много вампири и върколаци. Виолетовия хълм прави веднъж годишно празненство, което е след 5 дни. На него са поканени всички златни особи и повярвай ми няма нито един човек. Мога да ти помогна да влезеш ако изследваш първо него. - и посочих Ири.

Имах право на избор, колко чудесно! За съжаление, възможностите не бяха подходящи за моите цели.
- Нуждая се от някакъв малък град, който да има подходящи условия за по-трайно пребиваване. Трябва ми помещение достатъчно голямо за лаборатория и учебна зала.- обясних своите нужди на двамата.
- Значи едва ли има значение къде ще отида, ще се наложи да импрозивирам.- погледнах към куфара си. Той съдържаше всякакви възможни джаджи, които можеха да ми помогнат да оцелея в този действително удивителен свят. Някои от тях бях построил специално за тази експедиция, така че не се притеснявах особено за сигурността ми.
- Аз съм обикновен човек, не пия кръв и други телесни течности. Ще ми е нужна и адекватна храна и вода. Затова и мисля да отида във възможно най-разнообразното населено място. Там ще имам най-голям шанс

-За това мога да ти помогна. Всъщност за всичко.
Засмях се и пуснах чантата си на земята. На пръв поглед тя беше доста дребна, но колко неща побираше това. Един бог знаеше само. Започнах да вадя различни неща. Едната серафимска кама, сензор. Имах си доста от тях, лесно се изгубваха. Извадих и картите си.
-Така това е серафимска кама - и показах на пръв поглед парче метал. - за да се активира трябва само да кажеш Сарви.
И от камата изкочи светлина, която приличаше на меч. Беше голяма колко ръката на човек от лакътя до дланта.
-Сарви - и камата се прибра. - Действа и в двете посоки. Следващото е сензор. С него ще можеш да отчитам демоничните нива. Да знаеш всички са малко или много демони. Когато е високо.
Влючих сензора и той почна да бибибка близо до мен. И то доста силно.
-Като сега, значи си имаш работа със силен демон, когато е ниско или е някой нисш или е друга раса като магьосниците. А това.
И показах една карта с рисунка на огромна къща.
-Това е къща. Ще ти покажа как да я прибираш и да я караш да се появи. Не се изискват никакви усилия. Така ще можеш да продължиш по пътя си.
Изправих се и погледнах Ири.
-Не ме гледай така. Демоните не са винаги жестоки. Отраснах в килия и съм по-мила от другите, но все още харесвам страните неща.
Поех си въздух.
-А за храната. Знам страхотни барчета. Спокойно и аз се храня с човешка храна. Така съм научена.

Почесах си темето и промърморих:
– ТО и аз не пия кръв, ама... един път се затрих на път през една пустиня. като ми свърши водата, просто се наложи да посегна на камилата. На четвъртия литър и тя не можа да го понесе...
Подхилих се, не се шегувах, но после доста време хората от месното население ми викаха Камилчето.
- НО мисля че Кристълхел ще ти даде доста материал за работа, да не отварям дума за сериозното количество литература. Градът има впечатляваща библиотека за неопределени изследвания...

Впечатляващо! С интерес проследих движенията, които се предприеха пред мен. За моя огромна радост успях да запомня всички детайли, които стриктно щях да запиша в бележките си довечера. Нямах търпение да започна академичната си работа тук. Нямаше как да не се съглася с основните удобства, които ми се предлагаха от тези фантастични същества. Трябваше да приема !
- Съгласен съм тогава. Водете ме!- дали беше правилно да им говоря така? Нямах представа, опитът ми беше прекалено ограничен, но имах добро предчувствие.

-Може ли да ползваме демон за мигновенно транспортиране. Искам да си взема душ час по-скоро.
Започнах да мрънка на Ири и както очаквах той се отегчи и само кимна. Това ме накара да подскоча от радост и да извади пак картите си. Гледах ги една по една и накрая извадих една на която беше нарисуван голям, мускулест мъж с мустаци.
-Але излез. Искам да ми направиш услуга.
Мъжа излезе и само се усмихна. После видя Ири и веднага сърчица заигра около него. Хъх тия бяха обратни. Лошо
-Але той е с мен, давай по-бързо. - Але се разтвори на две. Буквално и ни засмука, после почна да търчи бързо към Кристълхел.

/ Момчета направо пишете там /