Любима моя, гълъбица моя

От години имам навика да си дремвам следобед. Настанявам се в един от фотьойлите във всекидневната, подлагам възглавница под главата си, вдигам крака върху малка кожена табуретка и чета, докато заспя.
Този петъчен следобед седях в стола си с книга в ръка — моите стари любимци Дабълдей и Уестуд и тяхната „Видове Diurnal Lepidoptera“ — и се чувствах удобно както винаги, когато жена ми, която никога не е била от мълчаливите, се обади от дивана насреща:
— Онези двамата — каза. — В колко часа ще дойдат?
Не отговорих, затова тя повтори въпроса си, този път по-силно.
Любезно й отвърнах, че не знам.
— Не ми харесват много — продължи тя. — Особено мъжът.
— Добре, скъпа.
— Артър! Казах, че не ми харесват особено.
Свалих книгата и я погледнах. Беше се излегнала върху дивана и прелистваше някакво модно списание.
— Виждали сме ги само веднъж — казах.
— Ужасен човек наистина. Нито за миг не спря да разказва вицове, истории и какво ли не още.
— Сигурен съм, че чудесно ще се справиш с тях, скъпа.
— А и тя е направо непоносима. Кога мислиш, че ще пристигнат?
Предположих, че някъде около шест.
— А _ти_ самият не смяташ ли, че са ужасни? — попита тя, като ме посочи с пръст.
— Ами…
— Направо са ужасни. Ужасни!
— Вече е късно да оттеглим поканата си, Памела.
— Толкова са неприятни, че повече няма накъде.
— Тогава защо ги покани? — Въпросът се изплъзна, преди да успея да се овладея, за което веднага съжалих, защото си имам правило никога да не предизвиквам жена си, ако това е възможно.
Тя замълча, а аз наблюдавах лицето й и чаках отговора — едрото бяло лице, което за мен беше толкова странно и пленително, че имаше случаи, когато едва успявах да откъсна поглед от него. Понякога вечер — когато се занимаваше с ръкоделието си или рисуваше сложните си миниатюрни плетеници от цветя — лицето й се стягаше и започваше да излъчва някаква дълбока вътрешна сила, чиято красота не можеше да се опише с думи. А аз седях минута след минута, без да мога да сваля поглед от него, и през цялото време се преструвах, че чета. Дори сега, в този миг, с това напрегнато кисело изражение, смръщено чело и презрителна извивка на носа, трябваше да призная, че в тази жена имаше нещо царствено, нещо великолепно, почти величествено; а колко висока беше, далеч по-висока от мен — макар че сега, когато вече караше петдесет и първата си година, струва ми се, би трябвало да я наричам по-скоро едра, отколкото висока.
— Много добре знаеш защо ги поканих — рязко отсече тя. — Заради бриджа, това е всичко. Играта им е несъмнено първокласна и залагат прилични суми. — Вдигна поглед и видя, че я наблюдавам. — Е… предполагам, че горе-долу и ти мислиш същото, нали?
— Ами, разбира се, аз…
— Не ставай глупак, Артър.
— Трябва да ти кажа, че единствения път, когато бяхме заедно, те всъщност ми се сториха доста приятни.
— Месарят също е много приятен.
— Памела, скъпа моя, моля ти се. Хайде, стига вече.
— Слушай — каза тя и тръшна списанието в скута си. — Ти не по-зле от мен разбра що за хора са. Глупави и амбициозни хора, които си въобразяват, че могат да проникнат навсякъде само защото добре играят бридж.
— Сигурен съм, че си права, скъпа, но честна дума, изобщо не разбирам защо…
— Колко пъти ще ти го повтарям — за да можем поне веднъж и ние да направим една сносна игра. До гуша ми е дошло да играя с некадърници, но наистина не разбирам защо е нужно тези ужасни хора да идват в къщата ми.
— Разбира се, скъпа, но сега не е ли малко късничко…
— Артър?
— Да?
— Защо, за бога, винаги спориш с мен? Прекрасно знаеш, че и на теб ти допаднаха точно толкова, колкото и на мен.
— Наистина, Памела, мисля, че съвсем излишно се тревожиш. В края на краищата те изглеждаха една приятна и възпитана млада двойка.
— Артър, не се превземай.
Тя ме гледаше сурово с големите си сиви очи и за да ги избегна — те понякога ме караха да се чувствам твърде неудобно — станах и отидох до остъклената врата, която водеше в градината. Голямата наклонена ливада пред къщата беше току-що окосена, разделена на по-тъмни и по-светли ивици зелено. Златният дъжд в отсрещния й край най-после се беше обсипал с цвят и дългите златисти гирлянди искряха на фона на по-тъмните дървета отзад. Розите също бяха нацъфтели, и алените бегонии, а в дългия цветен бордюр се открояваха всичките ми прекрасни хибридни лупини, кандилки, карамфили и огромната бледа дъхава перуника. Единият от градинарите крачеше по алеята — връщаше се от обед. През дърветата виждах покрива на къщурката му, а отвъд нея и малко встрани мястото, където алеята излизаше през зелените порти и се вливаше в пътя за Кентърбъри.
Къщата на жена ми. Нейната градина. Колко красиво беше всичко! Колко спокойно! И ако само Памела не проявяваше чак такава загриженост за моето благополучие, чак такава склонност да ме увещава да върша неща, които са по-скоро за мое добро, отколкото за мое удоволствие, тогава животът ми щеше да бъде рай. Забележете, не искам да ви оставя с впечатлението, че не я обичам — обожавам дори въздуха, който тя диша — или че не мога да се справям с нея, или че съм мъж под чехъл. Искам само да кажа, че от време на време е възможно леко да ме дразни с начина си на поведение. Например тези нейни малки превзетости — така ми се иска да се откаже от тях, особено от навика си да ме сочи с пръст, когато иска да наблегне на някоя фраза. Не бива да забравяте, че аз съм мъж с доста дребно телосложение и един подобен жест, когато се използва прекалено често от човек като жена ми, може да започне да ме стряска. Понякога ми е трудно да убедя самия себе си, че тя не е деспотична жена.
— Артър! — извика Памела. — Ела тук.
— Какво?
— Току-що ми хрумна прекрасна идея. Ела тук.
Обърнах се и се приближих до дивана, на който лежеше.
— Слушай — каза тя. — Искаш ли да се позабавляваме?
— Как да се позабавляваме?
— Със Снейпови?
— Кои са Снейпови?
— Хайде де! Събуди се! Хенри и Сали Снейп. Нашите гости за уикенда.
— И какво?
— Слушай сега. Лежах си тук и си мислех колко са ужасни… начинът им на държане, той с неговите вицове, а тя като замаяна от любов лястовичка… — Жена ми се поколеба, като се усмихваше лукаво, и по някаква необяснима причина останах с впечатлението, че се кани да каже нещо шокиращо. — Та… ако така се държат пред нас, тогава, за бога, какви ли са отношенията им насаме?
— Виж какво, Памела, един момент…
— Не ставай глупав, Артър. Нека се позабавляваме — веднъж да се позабавляваме истински — тази вечер.
Тя почти се беше надигнала от дивана, лицето й грееше от внезапно обзелото я безразсъдство, устата й бе леко отворена и ме гледаше с две кръгли сиви очи във всяко от които бавно танцуваше по една искрица.
— Защо да не го направим?
— Какво искаш да направим?
— Как, ами то е очевидно. Не се ли сещаш?
— Не, не мога.
— Само трябва да сложим един микрофон в стаята им.
Признавам, че очаквах нещо неприятно, но когато чух тези думи, бях така потресен, че не знаех какво да отговоря.
— Точно това ще направим.
— Ей! — извиках. — Не! Чакай малко. Това е изключено!
— Защо?
— Защото е най-отвратителният номер, за който някога съм чувал. То е все едно да… ами да, все едно да подслушваш през ключалката или да четеш чужди писма, само че много по-лошо. Не го казваш сериозно, нали?
— Разбира се, че говоря сериозно.
Знаех как мразеше да й се противоречи, но имаше случаи, когато чувствах, че трябва да се наложа, дори да имаше значителен риск.
— Памела — казах, като рязко изговарях думите. — Забранявам ти да го правиш!
Тя свали краката си от дивана и седна много изправена.
— На какъв, за бога, се правиш, Артър? Просто не мога да те разбера.
— Не вярвам да е чак толкова трудно да разбереш.
— Дрън, дрън! Знам, че си правил много по-лоши неща от това.
— Никога!
— О, моля те! От къде на къде реши, че си толкова по-добър от мен?
— Никога не съм вършил подобни неща!
— Добре, момчето ми — каза тя и насочи пръста си срещу мен като пистолет. — А какво ще кажеш за случая в Милфордови миналата Коледа? Спомняш ли си? Тогава едва не се пръсна от смях и аз трябваше да ти запушвам устата с ръка, за да не ни чуят. Какво ще кажеш за това като начало?
— То беше друго. Не бяхме в собствената си къща. А те не бяха наши гости.
— Няма никаква разлика.
Тя седеше все така изправена, втренчила в мен кръглите си сиви очи, а брадичката й бе започнала да се вири по особено презрителен начин.
— Не се дръж като надут двуличник. Какво те е прихванало, за бога?!
— Наистина мисля, Памела, че това е много отвратителен номер. Честна дума.
— Но чуй, Артър. Аз самата съм отвратителна. Какъвто си и ти — по свой начин. И точно затова се разбираме.
— За пръв път чувам тази глупост.
— Виж какво, ако изведнъж си решил коренно да промениш характера си, това е друга работа.
— Престани да говориш така, Памела.
— Разбираш ли — каза тя, — ако ти наистина си решил да станеш друг човек, тогава какво, за бога, ще правя аз?
— Не се чуваш какво говориш.
— Артър, как е могъл такъв добър човек като теб да общува с гадина като мен?
Бавно се отпуснах в креслото срещу нея, а тя непрекъснато ме гледаше. Разбирате ли, Памела беше едра жена, с едро бяло лице и като ме погледнеше сурово, както правеше в момента, чувствах се… как да кажа… обгърнат, почти задушен от нея, сякаш беше ведро със сметана, в което бях паднал.
— Нали не искаш наистина да им погодим този номер с микрофона?
— Ама разбира се, че искам. Крайно време е да се позабавляваме малко. Хайде, Артър, не ставай надут пуяк.
— Не е хубаво, Памела.
— Точно толкова е хубаво — пръстът отново се насочи към мен, — колкото когато намери онези писма в чантичката на Мери Робърт и ги изчете от начало до край.
— Не биваше да правим това.
— Кой, _ние_ ли?
— Ти също ги прочете, Памела.
— И на никого нищо лошо не сторихме. Ти сам го каза тогава. А сега случаят е по-различен.
— Ще ти бъде ли приятно, ако на теб ти скроят такъв номер?
— А какво ме интересува, след като не знам, че ми го кроят? Хайде, Артър. Не бъди толкова мекушав.
— Трябва да го обмисля.
— Може би големият радиоинженер не знае как да свърже микрофона с говорителя?
— Това е най-лесното.
— Добре де, върви тогава. Върви и го направи.
— Ще го обмисля и ще те уведомя по-късно.
— Нямаш време за това. Те могат да пристигнат всеки момент.
— Тогава няма да го направя. Нямам намерение да ме заловят на местопрестъплението.
— Ако дойдат, преди да си свършил, просто ще ги задържа тук. Няма никаква опасност. Колко е часът всъщност?
Беше почти три.
— Пристигат от Лондон — каза тя. — И със сигурност няма да тръгнат, преди да са обядвали. Това значи, че имаме много време.
— В коя стая ще ги настаниш?
— Голямата спалня с жълтите тапети в края на коридора. Не е много отдалечена, нали?
— Предполагам, че ще стане.
— А между другото, къде смяташ да монтираш високоговорителя?
— Все още не съм казал, че ще го направя.
— О, боже! — извика тя. — Как ми се ще да зърна онзи, който би се опитал да те спре сега. Само си погледни лицето. Почервеняло и трескаво, обладано единствено от мисълта за предстоящото. Защо да не сложиш високоговорителя в нашата спалня? И хайде, по-бързичко.
Колебаех се. Много държах да се колебая винаги, когато тя се опитваше да ми заповяда, вместо любезно да ме моли.
— Не ми харесва, Памела.
От този миг нататък тя не пророни нито дума; просто седеше неподвижна и ме наблюдаваше с примирено изчакващо изражение на лицето, като че ли беше се наредила на дълга опашка. От опит знаех, че това е сигнал за опасност. Приличаше ми на бомба с изваден предпазител и беше само въпрос на време, преди — бум! — да избухне. В последвалата тишина почти я чувах как цъка.
Затова станах без повече приказки, отидох в работилницата си и взех микрофон и четирийсет и пет метра жица. Сега, след като бях далеч от нея, със срам трябва да призная, че самият аз започнах да усещам известна възбуда, съвсем слабо затоплящо гъделичкане на хиляди иглички под кожата, някъде около връхчетата на пръстите. Не беше кой знае какво, забележете. Всъщност почти нищо. Бог ми е свидетел, че изпитвам същото всяка сутрин, когато отварям вестника, за да проверя курса на някои от _по-едрите акции на жена ми_. Така че нямах намерение да се увличам от някаква си глупава шега. Същевременно обаче трябва да си призная, че ми беше забавно.
Изкачих стъпалата по две наведнъж и влязох в жълтата стая в края на коридора. Изглеждаше чиста и необитаема, като всички стаи за гости, с двойно легло, жълта атлазена кувертюра, светложълти стени и златисти завеси. Започнах да се оглеждам за подходящо място, където да скрия микрофона. Това беше най-важно, защото, каквото и да се случеше, той не биваше да бъде открит. Първо си помислих за коша с дървата до камината. Да го сложа под дървата. Не, не е достатъчно сигурно. Зад радиатора? Или върху гардероба? Под бюрото? Нито едно от тези места не ми изглеждаше достатъчно професионално. Навсякъде имаше вероятност да се надникне заради изпуснато копче или нещо подобно. Накрая проявих значителна изобретателност, като реших да го сложа между пружините на канапето, което беше опряно до стената близо до края на килима. По този начин оловната жица можеше да мине отдолу и да стигне до вратата. Повдигнах канапето и пъхнах каквото трябваше отдолу. После здраво завързах микрофона между пружините, като специално внимавах да бъде обърнат към стаята. След това изведох жиците под килима чак до вратата. Вършех всичко внимателно и спокойно. Там, където жицата трябваше да излезе през вратата, издълбах в дървото плитко улейче, и тя стана почти невидима.
Всичко това, разбира се, отнемаше време и когато внезапно чух хрущенето на гумите върху чакъла навън, а после затръшването на вратите и гласовете на гостите ни, едва бях сигнал до средата на коридора, където прикрепвах жицата покрай перваза на дюшемето. Спрях, изправих се с чука в ръка и трябва да ви призная, че изпитах страх. Нямате представа колко деморализиращо ми подейства този шум. Същия внезапен, стягащ стомаха страх бях изпитал по време на войната, когато един следобед, както в библиотеката спокойно се занимавах с моите пеперуди, в другия край на селото падна бомба.
Не се тревожи, казах си, Памела ще се погрижи за тях и няма да допусне да се качат тук. Доста трескаво продължих работата си и скоро прекарах жицата през целия коридор и я изтеглих в нашата спалня. Тук маскировката нямаше толкова голямо значение, макар че и сега не си позволих да проявя небрежност, този път заради прислугата. Затова прекарах жицата под килима и незабележимо я доведох до гърба на радиото. Свързването беше елементарна техническа задача, с която се справих за нула време.
И така, бях го направил. Отстъпих назад и се загледах в малкото радио. Сега то като че ли ми изглеждаше различно. Вече не беше глупава кутия, която издава звуци, а зловещо малко същество, клечащо върху масата, а част от тялото му тайно се беше промъкнала до далечно забранено място. Включих го. Забръмча тихо, но друг звук не последва. Взех часовника, който стоеше до леглото ми и цъкаше много силно, занесох го в жълтата стая, и го поставих до канапето. Когато се върнах, ето че радиосъществото цъкаше така, сякаш часовникът беше в стаята, дори по-силно.
Върнах часовника обратно. После се пооправих в банята, отнесох инструментите в работилницата и се приготвих да се появя пред гостите. Преди това обаче, за да се успокоя и да не се явявам пред тях с окървавени ръце, образно казано, прекарах пет минути сред колекцията си в библиотеката. Съсредоточих вниманието си върху поставка с прекрасна Vanessa Cardui и направих няколко бележки за доклада, който готвех — „Връзката между разположението на цветовете и структурата на крилата“ — и който възнамерявах да прочета на следващата сбирка на клуба ни в Кентърбъри. По този начин скоро възвърнах присъщата си сериозна съсредоточеност.
Когато влязох във всекидневната, нашите гости, чиито имена така и не успях да запомня, седяха на дивана. Жена ми приготвяше питиетата.
— А, ето те и теб, Артър — каза тя. — Къде се бави досега?
Според мен не беше необходимо да прави тази забележка.
— Толкова съжалявам — обърнах се към гостите, докато се здрависвахме, — но бях зает и съвсем забравих за времето.
— Всички знаем е какво сте се занимавали — отвърна момичето, като се усмихваше осведомено. — Но ще му простим, нали, мили?
— Да, мисля, че би трябвало — откликна съпругът.
Връхлетя ме фантастично, ужасяващо видение. За миг си представих жена ми, която сред взривовете от смях им разказва точно с какво се занимавам горе. Не, не би могла — не би могла да направи такова нещо!
Погледнах към нея. Тя също ми се усмихваше, докато отмерваше джина.
— Съжалявам, че ви обезпокоихме — каза момичето.
Реших, че ако това беше някаква шега, най-добре ще е веднага да се приобщя към нея, затова й се усмихнах насила.
— Трябва да ни разрешите да я видим — продължи тя.
— Какво да видите?
— Вашата колекция. Жена ми каза, че са невероятно красиви.
Бавно се отпуснах в някакво кресло и си отдъхнах. Нелепо беше да съм толкова неспокоен и нервен.
— Интересувате ли се от пеперуди? — попитах я.
— С удоволствие ще видя вашите, мистър Бошам.
Мартинитата бяха раздадени и докато си пийвахме, прекарахме двата часа преди вечеря в приятни разговори. От този миг у мен започна да се затвърждава впечатлението, че нашите гости са очарователна двойка. Жена ми е от благородно потекло и е склонна да проявява особена чувствителност към своята класа и възпитание и често си прави прибързани изводи за непознати, които се държат дружелюбно с нея — особено високи мъже. Много често е права, но в този случай ми се стори, че може би греши. По принцип аз също не обичам високите мъже; обикновено са високомерни и всезнаещи. Но Хенри Снейп — жена ми бе прошепнала името му — ми направи впечатление на дружелюбен и естествен млад човек с добри обноски, чиято основна грижа — а така и подобаваше — беше мисис Снейп. Беше красив, с една особено издължена, малко конска физиономия, с тъмнокафяви очи, които ми се струваха топли и отзивчиви. Завидях на чудесната му гъста черна коса и се улових, че се питам какъв ли лосион използва, че изглежда толкова здрава. Той наистина ни каза един-два вица, но те бяха на ниво и никой не би могъл да се възпротиви.
— В училище — каза той — ми викаха Scervix. Знаете ли защо?
— Нямам ни най-малка представа — отвърна жена ми.
— Защото на латински cervix означава тил*.
[* Игра на думи — нейп (nape) на английски е тил, а името на младежа е Снейп. — Б.пр.]
Беше малко сложно и ми трябваше известно време, за да го разбера.
— Кое училище сте завършили, мистър Снейп? — попита жена ми.
— Итън — отвърна той, а тя леко кимна с глава в знак на одобрение.
Сега вече ще разговаря с него, помислих си и насочих вниманието си към Сали Снейп. Тя беше привлекателно момиче със забележителен бюст. Ако я бях срещнал петнайсет години по-рано, сто на сто щях да си докарам някоя беля на главата. Сега обаче изпитвах истинско удоволствие да й разказвам за красивите пеперуди. Докато говорех, внимателно я наблюдавах и не след дълго у мен започва да се затвърждава впечатлението, че в действителност тя не беше чак толкова весело и усмихнато момиче, за каквото я бях взел отначало. Струваше ми се, че се бе свила в себе си, сякаш ревниво пазеше някаква тайна. Дълбоките й сини очи прекалено бързо шареха из стаята, без да се спират или задържат върху един и същ предмет; по лицето й едва забележимо се виждаха малките коси бръчици на тъгата.
— С такова нетърпение очаквам момента, когато ще заиграем бридж — казах аз, като най-после смених темата.
— И ние също — отвърна тя. — Знаете ли, играем почти всяка вечер, толкова обичаме.
— Вие и двамата сте изключителни майстори. Как станахте толкова добри?
— Практика — каза тя. — Това е всичко. Практика, практика, практика.
— Участвали ли сте в турнири?
— Още не, но на Хари много му се иска. Нужен е много труд, знаете, за да се стигне такова равнище. Ужасно много труд.
Дали пък именно тук в гласа й не прозвуча нотката на примирението? Да, сигурно в това беше причината; той я пришпорваше твърде силно, караше я да приема бриджа прекалено сериозно, а на клетото момиче всичко това беше дотегнало.
В осем часа, без да се преобличаме, се преместихме в трапезарията. Вечерята мина много добре и Хенри Снейп ни разказа няколко много смешни истории. Освен това похвали моето вино „Ришбур“ ’34 като голям познавач, което ми достави огромно удоволствие. Когато стана време за кафето, осъзнах, че съм започнал да изпитвам истинска симпатия към тези младоци, в резултат на което почувствах неудобство заради оная работа с микрофона. Ако бяха противни личности, всичко щеше да е наред, но да изиграем такъв номер на двама очарователни младежи, ме изпълваше със силно чувство за вина. Не ме разбирайте криво. Това съвсем не означаваше, че бях готов да се откажа и да прекратя операцията. Просто не бях в състояние да предвкусвам удоволствието така открито, както съвсем очевидно правеше жена ми, със загадъчни усмивчици, намигвания и потайни поклащания на главата.
Около девет и половина, в приятно настроение и добре нахранени, се завърнахме в голямата гостна, за да започнем бриджа. Играехме на прилични суми — десет шилинга на манш — затова решихме да не разделяме семействата и аз през цялото време партнирах на жена си. И четиримата гледахме на играта сериозно, което е единственото правилно отношение към нея, и затова играехме мълчаливо, освен при анонсирането. Не е въпросът в парите. Бог ми е свидетел, жена ми имаше предостатъчно, очевидно и Снейпови. Но при майсторите е почти традиция да се играе на прилични суми.
Тази вечер картите ни вървяха еднакво, но като никога жена ми играеше лошо, затова губехме. Виждах, че не се беше съсредоточила, а някъде около полунощ играта й стана дори безразлична. Непрекъснато ме поглеждаше с огромните си сиви очи, с повдигнати вежди, любопитно разширени ноздри, малка злорада усмивчица в ъгълчетата на устата й.
Противниците ни направиха чудесна игра. Анонсираха майсторски и през цялата вечер сгрешиха само веднъж, когато момичето силно надцени ръката на партньора си и обяви шест пики. Аз контрирах и те влязоха с три, което им струваше осемстотин точки. Това беше само моментно отпускане, но си спомням, че тя много се разстрои, макар че Хари Снейп й прости веднага, целуна ръката й през масата и каза да не се безпокои.
Около дванайсет и половина жена ми обяви, че й се е доспало.
— Само още един робер? — попита Хенри Снейп.
— Не, мистър Снейп. Изморена съм тази вечер. Артър също е изморен. Познавам го. Нека всички да си легнем.
Тя ни изведе от стаята и четиримата се качихме нагоре. По пътя се проведе обичайният разговор за закуската, от какво имат нужда и как могат да повикат прислугата.
— Мисля, че ще харесате стаята си — каза жена ми. — Има изглед към цялата долина и слънцето я огрява някъде около десет сутринта.
Бяхме застанали в коридора, точно пред нашата спалня, така че виждах как жицата, която бях прекарал следобед, минава под перваза на дюшемето и влиза в тяхната стая. Беше почти в същия цвят като боята, но на мен ми се струваше, че отдалече се набива на очи.
— Приятни сънища — каза жена ми. — Приятни сънища, мисис Снейп. Лека нощ, мистър Снейп.
Последвах я в нашата спалня и затворих вратата.
— Бързо! — извика тя. — Включи го!
Жена ми винаги си беше такава. Страхуваше се да не пропусне нещо. Беше й излязло име, като ходеше на лов — аз самият никога не ходя — че винаги следва кучетата по петите, независимо какво може да й струва това, на нея или на коня, от страх да не изпусне плячката. Доколкото виждах, нямаше никакви намерения да я изпусне и сега.
Малкият радиоапарат загря тъкмо навреме, за да хване шума от отварянето и затварянето на тяхната врата.
— Ето! — каза жена ми. — Влязоха.
Стоеше насред стаята в синята си рокля, ръцете й скръстени на гърдите, главата — наклонена напред, и слушаше напрегнато, цялото й едро бяло лице изглеждаше съсредоточено, опънато като мях за вино.
Почти веднага от радиоапарата прозвуча гласът на Хенри Снейп, силен и ясен:
— Ти си една отвратителна глупачка — казваше той и този глас беше толкова различен от онзи, който си спомнях, толкова рязък и неприятен, че ме накара да подскоча. — Цялата идиотска вечер отиде на вятъра! Осемстотин точки — това са цели осем лири!
— Обърках се — отвърна момичето. — Няма повече, обещавам.
— Това пък какво е? — обади се жена ми. — Какво става?
Сега устата й беше широко отворена и веждите високо повдигнати. Тя бързо се приближи до радиото и се надвеси напред, залепила ухо до говорителя. Трябва да призная, че аз също се усетих доста възбуден.
— Обещавам, обещавам, няма повече — повтаряше момичето.
— Не можем да рискуваме — мрачно отвърна мъжът. — Още сега ще повторим всичко.
— О, не, моля ти се! Не мога да издържа!
— Слушай — каза той, — бихме целия път дотук, за да измъкнем пари от тази богата кучка, а ти да объркаш всичко.
Сега беше ред на жена ми да подскочи.
— За втори път тази седмица — продължи той.
— Обещавам, няма да го направя отново.
— Седни. Сега ще ти ги изпея, а ти ще повтаряш.
— Не, Хенри, _моля те_! Не всичките петстотин. Това ще ни отнеме три часа.
— Добре тогава. Ще оставим позициите на пръстите. Мисля, че в тях си сигурна. Ще наблегнем само на основните анонси. Номерата с оньорите.
— О, Хенри, необходимо ли е? Толкова съм изморена.
— Абсолютно е задължително да ги научиш без грешка — каза той. — Много добре знаеш, че следващата седмица ще играем всеки ден. Нали трябва да си изкараме прехраната!
— Какво е това? — прошепна жена ми. — Какво, за бога, е това?
— Шшшшшт! — отвърнах аз. — Слушай!
— Добре — каза мъжкият глас, — ще започнем от началото. Готова ли си?
— О, Хенри, _моля те_! — Имах чувството, че всеки момент щеше да се разплаче.
— Хайде, Сали, стегни се.
После със съвсем различен глас, онзи, който бяхме свикнали да чуваме в гостната, Хенри Снейп каза:
— _Една спатия_.
Забелязах как особено напевно наблегна на думата „една“, удължавайки изговора на първата й част.
— Асо и дама спатия — уморено се обади момичето. — Поп и вале пика. Няма купи. Асо и вале каро.
— И по колко карти от всяка боя? Внимателно наблюдавай положението на пръстите ми.
— Нали каза, че това можем да го пропуснем.
— Добре, но само ако си абсолютно сигурна, че ги знаеш.
— Да, знам ги…
Мълчание. После:
— _Спатия_.
— Поп и вале спатия — рецитираше момичето. — Асо пика. Дама и вале купа. Асо и дама каро.
Отново мълчание, последвано от:
— Аз ще кажа _една_ спатия.
— Асо и поп спатия…
— Боже всемогъщи! — извиках аз. — Това е някакъв код за анонсиране! Те си знаят всички карти в ръката!
— Артър, не може да бъде!
— Нещо като онези в цирка, дето слизат сред публиката и вземат нещо от теб, а на сцената има момиче със завързани очи и от начина, по който й задава всеки въпрос, тя може да му отговори точно какъв е предметът — ако е билет за влак, дори и от коя гара е издаден.
— Това е невъзможно!
— Напротив, но е къртовски труд, докато го научиш. Слушай ги.
— Аз ще започна с _една купа_ — обади се мъжкият глас.
— Поп, дама, десетка купа. Асо и вале пика. Няма каро. Дама и вале спатия…
— И виждаш ли, той й съобщава _броя_ на картите от всеки цвят, като използва позицията на пръстите си.
— Как?
— Не знам. Нали го чу, че спомена.
— Божичко, Артър! Сигурен ли си, че е точно това?
— Боя се, че е така.
Видях я как бързо отиде до леглото да си вземе цигара. Запали я с гръб към мен, после се извърна и издуха дима към тавана във вид на тънка струйка. Знаех, че трябваше да направим нещо, но не бях сигурен точно какво, защото не беше възможно да ги обвиним, без да разкрием източника си на информация. Чаках решението на жена си.
— Слушай, Артър — каза тя бавно, изпускайки облаци дим. — Ами че това е великолепна идея. Смяташ ли, че и _ние_ можем да се научим?
— Какво!
— Разбира се. Защо не?
— Хей! Не! Чакай малко, Памела…
Тя обаче бързо прекоси стаята, приближи се плътно до мен, наведе глава и ме погледна — с до болка познатата усмивка, която не беше съвсем усмивка, в ъгълчетата на устата и извивката на носа, и големите изразителни сиви очи, които се взираха в мен през искрящите черни точици в средата, а по-нататък ставаха сиви и накрая бели, изпъстрени със стотици малки червени жилчици — и когато ме погледна така настойчиво и отблизо, кълна ви се, имах чувството, че се давя.
— Да — каза тя. — Защо не?
— Но, Памела… За бога… Не… В края на краищата…
— Артър, много ми се иска да не _спориш_ с мен непрекъснато. Точно това и ще направим. Сега иди да донесеш едно тесте карти. Започваме веднага.