Тереза Медейрос - След полунощ

— Нашата сестра ще се омъжи за вампир! — оповести драматично Порция.
— Това е чудесно, скъпа — отговори с отсъстващ вид Каролайн и написа още няколко цифри в сметководната книга, която лежеше разтворена на малкото й писалище.
Отдавна се беше научила да не обръща особено внимание на бликащата фантазия на седемнадесетгодишната си сестричка и на склонността й да театралничи. Не можеше да си позволи да занемарява задълженията си всеки път, когато Порция виждаше в купчината с боклук вълк-единак или се просваше на дивана и заявяваше, че се е заразила от чума.
— Трябва незабавно да пишеш на леля Мариета и да изискаш да върне Вивиан вкъщи, преди да е станало твърде късно. Ние сме единствената й надежда, Каролайн!
Голямата сестра вдигна очи от редиците числа и с изненада установи, че скъпата й сестричка е искрено загрижена. Порция стоеше в средата на прашния салон и държеше в треперещата си ръка писмо. Тъмносините й очи изглеждаха стъписани, а винаги розовите бузи бяха загубили цвета си, сякаш някой негодник беше изсмукал всичката кръв от младото й тяло.
— Какво се е случило пак, за бога? Какво си измисляш? — с нарастваща загриженост Каролайн остави молива и скочи от стола. Беше седяла над сметководната книга почти три часа, за да намери начин да извади месечните разходи на малкото си домакинство от приходите, без накрая да стои нула. Раздвижи рамене, за да прогони сковаността, и взе писмото от ръката на сестра си.
— Сигурна съм, че не е чак толкова лошо. Дай да видя.
Каролайн веднага позна почерка на средната си сестра. Вивиан пишеше с много завъртулки, които правеха буквите трудноразбираеми. Като прибра една досадна къдрица от русата си коса зад ухото, младата дама прегледа бегло полученото писмо. Мина набързо през безкрайните описания на прекрасни бални рокли и чудни излети в Хайд Парк. Не й трябваше много време, за да намери мястото, което бе накарало Порция да побледнее.
— О, небеса — пошепна изненадано тя и вдигна вежди.
— Нашата скъпа Вивиан е прекарала в Лондон само месец, а вече си има обожател.
Докато четеше, Каролайн се опитваше да прогони от сърцето си добре познатото пробождане на завистта. Когато леля им Мариета предложи да въведе Вивиан в обществото, голямата сестра дори не помисли да възрази. След като родителите им загинаха при злополука с каретата в деня, преди да представят първата си дъщеря в двора, това важно събитие се отложи за неопределено време. Още тогава Каролайн прогони решително всички чувства, които поне малко приличаха на завист, и изпрати Вивиан в Лондон с всички красиви неща, които майка им беше избирала за нейния дебют. Беше само губене на време да тъгува за нещо, което беше в миналото и вече не можеше да се промени — а времето беше скъпоценно. Представянето й в обществото беше мечта, която никога нямаше да стане действителност. Междувременно Каролайн беше навършила двадесет и четири години и се чувстваше стара мома. Чувството беше толкова окончателно, че бе необходимо чудо, за да промени нещо в живота й.
— Обожател ли? Чудовище, искаш да кажеш! — Порция надникна над рамото й и една от черните й къдрици я погъделичка по лицето. — Още ли не си прочела името на негодника?
— Разбира се, че го прочетох. Вивиан го е изписала с най-красивия си почерк и даже го е украсила с любов — Каролайн обърна втората страница и изкриви лице. — Велики боже, наистина е нарисувала сърчице над главната буква!
— Щом споменаването на името му не събужда в сърцето ти страх и ужас, значи нямаш ни най-малка представа кой е този мъж и с какво се е прославил.
— Мисля, че вече знам що за човек е — Каролайн продължаваше да чете писмото. — Скъпата ни сестричка е изброила подробно всичките му предимства. От пламенните й думи мога само да заключа, че този джентълмен е по-богат на добродетели дори от епископа на Кентърбъри.
— Да, да, прочетох. Вивиан описва многословно кройката на фрака му и елегантно завързаното шалче, споменава за щедростта му към вдовици и сираци, но никъде не пише, че обожателят й е вампир.
Каролайн се обърна рязко към сестра си. Търпението й свършваше.
— Стига, Порция! Откакто прочете онази смешна книга на доктор Полидори, виждаш вампири зад всяка завеса и зад всяко стайно растение. Ако знаех, че «Вампирът» ще те завладее така и ще окрили фантазията ти, щях да хвърля книгата на боклука още при пристигането й. Тогава поне някой от върколаците, които според теб се ровят всяка нощ в нашия боклук, щеше да я грабне и да я зарови някъде далеч.
Порция се изправи в целия си ръст от метър и петдесет и осем, смръщи носле и заяви:
— Всички знаят, че историята не е написана от доктор Полидори. Самият той е признал, че я публикува по поръка на своя най-прочут пациент — някой си Джордж Гордън Байрон.
— Обаче лорд Байрон отрича твърденията на лекаря, ако позволиш да ти напомня.
— Можеш ли да го обвиниш за това? Какво друго би могъл да каже, след като безогледният, винаги мрачен Рутхевън е едва прикрита версия на неговия характер? Може да отрича, колкото си ще, но «Вампирът» разкри истинската му същност пред всички хора, които искат да я видят.
Каролайн въздъхна и мускулчетата на слепоочията й запулсираха.
— Значи според теб истинската му същност е на кръвожадно нощно същество?
— Как можеш да се съмняваш в това, след като прочете «Неверника»? — в очите на Порция се появи отнесеност, твърде добре позната на сестра й. Момичето вдигна ръка, зае драматична поза и издекламира:

Когато гласът на Порция заглъхна с подходящата за случая тайнственост, Каролайн разтриваше с два пръста пулсиращите си слепоочия.
— Това изобщо не доказва, че Байрон е вампир. Показва само, че като всеки голям поет и той понякога пише безсмислици. Мога само да се надявам, че имаш и по-убедителни доказателства, за да обвиниш обожателя на Вивиан. Ако не, ще си помисля, че постъпваш както преди няколко години, когато ме събуди преди разсъмване и се развика, че между гъбите в градината живее семейство елфи. Сигурно можеш да си представиш колко бях разочарована, когато минах боса по влажната трева и установих, че твоите елфи са всъщност гъсеници и нито една от тях няма прозрачни крилца, посипани със златен прах.
Порция се изчерви, но изобщо не изглеждаше убедена. Нацупи се и обърна гръб на сестра си.
— Тогава бях глупаво десетгодишно момиченце. Мога да те уверя, че това, което ти казвам, не е моя измислица. Не си ли спомняш слуховете в клюкарските вестничета при последното му пребиваване в Лондон? Обожателят на Вивиан е прекарал няколко месеца в столицата и нито веднъж не е бил видян на дневна светлина.
Каролайн изпухтя презрително — съвсем не като дама.
— Това изобщо не е поведение, което може да се припише само на вампирите. Повечето млади джентълмени от столицата прекарват дните си в сън, след като са гуляли някъде цяла нощ. Излизат от спалните си едва когато слънцето залезе и отново започват да пият, да играят карти и да обикалят вертепите в съмнителните квартали.
Порция я сграбчи за ръката.
— Не ти ли се струва малко странно, че той е пристигнал в градската си къща под закрилата на мрака и си е заминал също по тъмно? Че е заповядал на слугите да спуснат всички завеси и да не ги вдигат през деня? Че е покрил всички огледала с черен креп?
Каролайн вдигна рамене.
— Може да е бил в траур. Може би наскоро е загубил скъп на сърцето му човек.
— Или нещо, което му е било скъпо. Като например безсмъртната си душа.
— Ако наистина се говорят такива неща за него, надали е желан гост в салоните на дамите и на другите вечерни забавления.
— Напротив, напротив — възрази бурно Порция. — Доброто общество много харесва скандалите и загадките. Миналата седмица четох във вестника, че този сезон обожателят на нашата сестра ще даде бал с маски в своето имение. Лондончани се бият да получат покана. Ако съдя по всичко написано за него, той е един от най-желаните ергени в града. Затова трябва да освободим Вивиан от ноктите му, преди да е станало твърде късно. На всяка цена.
Тя се вкопчи още по-силно в ръката на сестра си и Каролайн недоволно се освободи от хватката й. Не можеше да си позволи да се поддаде на мрачните фантазии на сестра си. Тя беше най-голямата. Разумната голяма сестра, принудена от обстоятелствата да се грижи за двете по-малки момичета. След ранната смърт на двамата им родители преди осем години тя стана и майка, и баща на Вивиан и Порция. Никога нямаше да забрави как утешаваше двете неудържимо хълцащи малки момичета, макар че собственото й сърце се разкъсваше от болка.
— Не искам да ставам лоша, Порция, но е крайно време да се научиш да обуздаваш фантазията си. В крайна сметка не се случва всеки ден един виконт да ухажва момиче без зестра.
— Значи не те е грижа, че Вивиан ще се омъжи за вампир, само защото той е виконт? Нима не разбираш, че той обикаля салоните на доброто общество в търсене на невинна душа, която да открадне?
Каролайн ощипа сестра си по бузата и с радост видя как кожата порозовя.
— Ако зависи от мен, няма да му продам душата на Вивиан за по-малко от хиляда фунта годишно.
Порция въздъхна театрално.
— В толкова ли голям товар се превърнахме за теб? Толкова ли се стараеш да се отървеш от нас?
Усмивката на Каролайн моментално угасна.
— Естествено, че не. Но ти знаеш не по-зле от мен, че не можем вечно да разчитаме на великодушието на братовчеда Сесил.
След смъртта на баща им вторият му братовчед моментално поиска полагащото му се наследство. Братовчедът Сесил беше много горд с християнската си добродетел, когато пресели момичетата от просторния им родителски дом в мрачната вила, построена в най-пустата, най-влажната част на имението. Трите живееха тук вече осем години с нищожна издръжка и двама стари слуги.
— Когато ни посети миналата седмица — напомни Каролайн на сестра си, — ходеше напред-назад в салона и през цялото време пускаше намеци, че много искал да преустрои вилата в ловна хижа.
— Знаеш, че щеше да прояви повече щедрост към нас, ако преди години не беше отхвърлила предложението му толкова категорично и с такава явна погнуса.
Като си припомни нощта, когато петдесет и осемгодишният стар ерген великодушно я покани да се премести в господарската къща и да му стане жена, Каролайн се разтрепери. Тогава беше само седемнадесетгодишна…
— Предпочитам да отдам душата си на вампир, отколкото да се оженя за онзи страдащ от подагра стар скъперник!
Порция се отпусна на старата отоманка, която беше започнала да губи памучния си пълнеж много преди момичетата да се нанесат във вилата. Опря брадичка на дланите си и погледна обвинително Каролайн.
— Исках да кажа, че можеше да му откажеш учтиво. Вместо това ти го избута навън и той затъна в снежната пряспа.
— Според мен приложих най-доброто средство, за да охладя страстта му завинаги. Между другото — отбеляза полугласно Каролайн.
След като се бе опитал да я убеди с думи, че ще е много внимателен съпруг, братовчедът Сесил я сграбчи с дебелите си пръсти и я привлече към себе си с намерението да сломи съпротивата й с целувка. Като усети горещия, жаден език върху здраво стиснатите си устни, Каролайн се потърси от отвращение. И малкото роднинска привързаност към Сесил изчезна завинаги. При спомена за тази целувка всеки път изпитваше диво желание да измие устата си със сапун.
Въздъхна тежко и се отпусна на отоманката до Порция.
— Не исках да безпокоя нито теб, нито Вивиан, но при последното си посещение на учтивост братовчедът Сесил намекна също, че достатъчно дълго сме злоупотребявали с великодушието му. Че ако не му разреша известни… свободи… — тя преглътна и извърна глава, неспособна да понесе невинния поглед на Порция. — При което изрично подчерта, че този път трябва да стане без благословията на свещеник… Та ако не го допусна близо до себе си, много скоро щяло да се наложи да си потърсим нова квартира.
— Отвратителен тип! — изсъска вбесено Порция. — Ловна хижа, ама че глупост! Трябваше да му отрежеш грозната глава и да я препарираш, за да я окачим в салона!
— Дори ако това е единствената ни възможност да останем в Еджъли, не знам още колко време ще мога да посрещам разходите с малката ни издръжка. Миналата седмица например трябваше да реша дали да купя гъска за вечеря или да дам на поправка обувките ти. Зимните ни палта са се прокъсали, покривът тече и вече нямаме съдове, за да ги слагаме под дупките.
Каролайн отмести поглед от възмутеното лице на Порция и го плъзна по роклята й. Първо тя беше носила избледнелия поплин, после Вивиан, а сега — Порция. Пълната гръд на сестричката й опъваше отеснелия корсаж, многократно пришиваният подгъв се триеше в износените ботушки.
— Нима понякога не ти липсват многото излишни дреболийки, които ти и Вивиан обичахте толкова силно, докато мама и татко бяха живи? Водни бои, свирене на пиано, копринени панделки, седефени гребени за красивата ти коса…
— Мисля, че не ми беше трудно да се лиша от тях, докато трите бяхме заедно — Порция облегна глава на рамото на сестра си. — Но винаги забелязвах как ти слагаш в чинията си по-малка порция, за да има достатъчно за нас.
Каролайн помилва меките й къдрици.
— Един ден ти ще бъдеш обожавана млада дама, скъпа сестричке. Ала не забравяй: Вивиан е красавицата в нашето семейство и именно тя може да си намери богат съпруг, който да ни освободи от скъперничеството и интригите на братовчеда Сесил и да подсигури бъдещето ни.
Порция вдигна глава и я погледна втренчено. По гъстите тъмни мигли бяха надвиснали сребърни сълзи.
— Нима не разбираш, Каролайн? Ако Вивиан попадне под властта на онзи дявол, може би няма да има бъдеще. Ако му дари сърцето си, ние ще я загубим завинаги!
В погледа на сестричката й светеше пламенна молба и Каролайн усети как се зарази от тревогата й. Ако Вивиан успееше да си намери съпруг, нямаше да мине много време и между многобройните му приятели и роднини щеше да се намери мъж и за Порция. Някой от двамата сигурно щеше да прояви великодушие и да покани голямата сестра да живее в дома му. Ако не, тя щеше да прекара остатъка от живота си в тази мрачна вила, напълно зависима от милосърдието на братовчеда Сесил. При тази мисъл по гърба й пробягаха студени тръпки. Беше достатъчно възрастна, за да знае, че има мъже, които са много по-страшни от вампири.
Ала преди да се опита да разсее грижите на Порция, в салона влезе Ана. С влачещи се стъпки и сведена белокоса глава.
— Какво има? — попита учудено Каролайн и стана от дивана.
— Това току-що пристигна за вас, мис.
Каролайн взе писмото от сбръчканите ръце на Ана, без да попита от кого е. Старите очи на вярната прислужница отдавна не виждаха добре.
Младата жена предпазливо плъзна пръсти по скъпата хартия с цвят на слонова кост и се възхити на качеството й. Сгънатият лист беше запечатан с червен восък и неволно й напомни капка кръв.
— Мислех, че сутрешната поща вече мина? — попита със смръщено чело.
— Вярно е, мис — кимна Ана. — Това писмо бе донесено от частен пратеник. Хубаво, яко момче в яркочервена ливрея.
Когато Каролайн счупи печата и отвори писмото, Порция стана от дивана.
— Какво е това? Да не е от леля Мариета? Да не би Вивиан да се е разболяла? Сигурно слабее с всеки изминал ден?
Каролайн я изгледа укорително и поклати глава.
— Не, мила, писмото не е от леля, а от него.
Порция вдигна вежди, но не каза нищо.
— Ейдриън Кейн, виконт Тревелиън. — когато устните й оформиха името за първи път, Каролайн усети странна тръпка.
— Какво иска от нас? Може би трябва да му платим откуп за душата на Вивиан?
— О, за бога, Порция, няма ли най-после да престанеш? Вече не си малко момиче. Разбира се, че не иска откуп — отговори сърдито Каролайн, докато четеше писмото. — Напротив, кани ни да отидем в Лондон и да се запознаем с него. Надявам се, че тази покана ще успокои глупавите ти страхове. Ако този непознат виконт имаше непочтени намерения спрямо Вивиан, сигурно нямаше да си направи труда да потърси благословията ни, преди да почне да я ухажва, права ли съм?
— Защо не дойде тук, в Еджъли, и да ни се представи, както би постъпил всеки почтен млад джентълмен? О, не, почакай! Бях забравила. Вампирът не може да влезе в къщата на жертвата си, освен ако не е поканен — Порция наклони глава и за момент стана по-възрастна и по-мъдра от своите седемнайсет години. — Защо всъщност ни кани в Лондон?
Каролайн се взираше внимателно в енергичния мъжки почерк. След няколко секунди вдигна глава и погледна сестра си, макар да не й се искаше да види триумфалния блясък, който неизбежно щеше да се появи.
— Кани ни на среднощна вечеря.