Кристълхел

Irridius Dreadmaster написа:Дред направи слаба физиономия, после поклати глава.
- Добре... радвам се,ч е не остана повече. На тези момчета не им работеше добре тази половина. Те не знаеха какво да правят. Както сама каза - не умееха да използват кръвожадността си както ... трябва.
Потри чело и продължи да нарежда, когато двамта поеха на страни по пътеките към следващия град.
- Когато орките подивели, се оказало, че един от техните вещери е подлъгал Вождовете от Съвета на Клановете на Ордата да пият от кръвта на демон, на име Манорот. В продължение на поколения, ордата е била смятана за най-кръвожадната и жестока смъртна армия под слънцето. Ако хората паднат до толкова... това не вещае нищо добро за расата ми. Така че какво ми остана...
Погледна я сериозно и кимна:
- Освен това си прекалено хубава за да те гледам окована в стая, където не мога да... но това сама си го нафантазираш.

Глори го слушаше докато ходеха и не отронваше и дума. Не можеше да викне Ак-баба защото тая проклета птица ядеше такива като него, а ако искаше да не се забърква с ловци само той можеше да и помогне. Ужасен е живота.
-Където не мога да ...?
Повтори думите му и се учуди. Накрая и пресветна крушката.
-Перверзник. - каза само и спря. Вече се беше свечерило и трябваше да останат насред огромната поляна и пътя да пренощуват.
-Ти отиди да намериш ... - тя се замисли какво да му каже, за да не и пречи. - катерици. Да трябва ни катерици. Главно орехите от хралупите им. А аз ще направя лагер. Бързо перверзнико, отивай за орехите.

Дред въждъхна и я погледна ядосано.
- В стая, която не мога да отворя!
Развика се той ядосано.
- не знам дали аз съм перверзник, но ти имаш сериозни проблеми с нафантазирането.
Направи се на нацупен за малко, после просто си вдигна раменете и пое нататък. Със съвършено спокойствие започна да събира орехи по хралупите. Гората в покрайнините на града беше хабитат за много катерици и зайци, на пук на приказките за демони наоколо.
Скоро беше събрал около два джоба орехи. После и две катерици. Бяха доста слаби и кривокраки.Така или иначе щяха да пукнат. И един млад заек с три крака... вечеря, какво да кажем. Пак само щеше да се мъчи.

Глори го гледаше как се отдалечава и когато вече не се виждаше и сиуета му се захвана за работа. Тя извади картите си и избра такава на която имаше една палатка, огън и провизии. След секунди те се появиха а картата просто стана на пепел. Момичето започна да готви нещо подобно на пиле на грил с тази разлика че вместо грила използваше огъня от огнището. Абе смешка направо.
После извади още една карта на която имаше одеяло и прибори за питник. Те също се появиха и така му направи вечеря. Тя се заби на клона на едно дърво и погледна небето.
-Имам сериозни проблеми с не фантазирането. Забавно. - после го видя и той наистина носеше ... катерици. Тя слезе и хвана животинчетата.
-Ти да не полудя. Палатката е за теб, също сготвих. Аз ще се разходя.

дред спокойно я подмина и пусна заека в огъня. Беше му извил врата предварително и пламъците обгърнаха все още топлото телце.
- Наложи се... наближава зимата а тези не са готови. Заекът беше прекалено слаб и недъгав, а катериците си бяха така сложили лешниците и другата ядкова реколта, че не можеха да си я вземат. И без това тези са прекалено много наоколо, а труповете привличат вълци и чакали. Докато се усетиш и около града ще има цяла китайска империя от виещи, бълхливи потни и мръсни помиари. Може да не закачат нас... но определено щяха да останат и по-късно... а и знам, че демоните си падат по жертвоприношенията.

Глори си замълча. Тоя беше по-луд и от нея. Тя само изскърца със зъби и пак си се качи на клона, като държеше катериците. Глори се обърна с гръб към Ири и хвана една от камите си. направи малки дупчици на ръката си и даде на катериците да пият от нея.
-Слаби, друг път. Сега ще види тоя колко слабо може да е едно създание. - мънкаше си под носа и изглеждаше крайно зловещо. Изведнъж катериците паднаха на земята и очите им бяха червени. Той видя как бавно се променят и стават по-зли и по-мрачни, сякаш извадени от Ада, а момичето стоеше и ги гледаше като влюбена.
-Хайде сега чакалите да дойдат. Това ще е забавно. Моите домашни любимци срещу тях. Кой ли ще бие?

Дред седна пред огъня и изчака заека да се стрие на лепкава пепел и после просто зяпаше пламъците отнесено. Вдигна лице към нея и попита, а сенките от пламъците забягаха по лицето му като зловеща частична маска на някой почитател на Батман.
- Какво правиш? Даваш допинг на катерици?
Поклати глава несигурно:
– А мен наричаш откачен.
После сръчка с една пръчка огъня и се изтегна назад.
- Май имаш доста особена представа за естествения подбор в природата.

Тя го погледна и понеже пламъчетата така се отразяваха в лицето му, че го правиха зловещ, мрачен направо плашещ и представете си какво последва. Момичето се залепи за него и се изчерви сякаш е някаква си гимназистка, която си признава любовта. Боже тази любов към плашещите неща е много странна.
-Уейланд ми помага. - тя извади картата си дневник и той можеше да види всичко което ще се случи в следващите 90 дни. - той е бога на времето и пространството и ми е пръв приятел. Знам какво ще се случи, но бъдещето може да се промени. А и тук пишеше, че трябваше да направя лагер. Това е.

Дред започна да кима. Имаше нещо логично в това. Може би изборът на всички беше просто следване на вече предначертан път. И този Уейленд не беше нищо повече от нашия избор... изборите на всички в едно въплътено тяло?
Наведе глава и косата му се спусна на очите му, както правеше винаги когато мислеше.
- Разбирам... само ти ли можеш да видиш какво ще направиш? Можеш ли да видиш какво ще направя аз сега?
С изследователска настървеност той я погледна и очите му отразиха мътната светлина на загасващите пламъци.

Тя се подсмихна. Погледна картата и въздъхна. Явно не я беше разбрал, но няма нищо. Така или иначе нощта е дълга и ще може да му обясни с най-малките подробности.
-Всъщност преди да получа това пишех в дневника ми за всичко и всички в дневника ми. Така че и ти можеш да видиш.

Дред Вдигна рамене и въздъхна.
– Е, добре де... не ми се чете чужд дневник. После като ти се случи нещо, и аз ще го отнеса. Не мисля. По-добре се подготви - утре имаме фестивал. И мисля, че никой в Кристълхел ще ни се зарадва, ако разбере, че сме на линия, а не ни познават.
Обърна се на другата страна и легна.
- Почини си добре... лека нощ.

Глори го погледна сякаш я беше зашлевил с мокър парцал. Ако заспи близо до тоя имаше опасност да стане нещо страшно ... с него. Мда Глори ходи на сън. Не е ли забавна компания.
момичето реши да се дръпне настрана. На безопасното разстояние от 10, 15 метра. Така щеше да предотврати стъпване по главата му, гърдите или дори слабините.

На сутринта тя се събуди и погледна към Ири. Усмихна се когато видя, че още спи и извади една от картите си. На нея имаше огромно пернато чудовище. С всичките приспособления, за да се контролира при летене. Тя само въздъхна и птичката се появи.

[You must be registered and logged in to see this link.]

-Ак Баба слушай. Няма да ядеш онзи човек. Не си струва. А за теб само най-хубавото, нали така. - птичката към и Глори хвана Ири за яката. Качи го на птицата и отлетяха. Нямаше да го чака да се събуди я.

Дред се събуди от вятъра в лицето си. Той замига и внезапно се учуди и се изправи веднага. Със съвършено спокойно и малко по-решително от нормалното изражение на лицето си, Глори яздеше и направляваше огромна птица с ездитен вид.
Дред се олюля и изправи Леко. беше притеснително. Приличаше на Птиците Рух, които живееха далеч, в арабския свят.
– Ааа... добро утро... сънувах странен сън. сънувах,ч е вече сме стигнали Кристълхел. Къде е града?
Започана да оглежда ниското място под себе си в търсене на някакви ореинтири.

Намерихме се на уреченото място. Пътуването беше интересно преживяване, което трябваше да опиша с най-малките подробности. Радвах се, че най-накрая се намирах в някаква цивилизация. Погледнах спътниците ми и и им благодарих.
- Ще намеря някакъв хотел или къща под наем. Няма друг начин, трябва да остана тук при тези обстоятелства. -погледнах отново с нескрит интерес към Иридиъс. Той беше обект на моето преследване през всичките тези години. Ако успея да го изследвам, със сигурност ще получа признанието на доста голям кръг от величия в академичните среди.

Вдигнах рамене разсеяно.
- Както кажеш. Аз отивам да взема едно куче от един човек или обратното, не съм сигурен... докато не говоря с единия от двама.
Обърнах се към дамата в компанията:
– А ти? На къде си? Може да те изпратя?
После пак се завъртях като откачен към доктора.
- А ти? На къде ще хващаш?
После решително сграбчих и двамата и ги повлякох за ръцете като непослушно дете.
– Хайде, имам намерение да ви досаждам цял ден и няма да стане ако сме поотделно...

Але ни остави както му бях казала и сега се мръщех, защото докторчето мислеше да ни остави. Така не ми харесваха нещата. А като за капак Иридиъс изглежда си имаше работа. Гадно.
-Аз съм към Виолетовия хълм. Сещате се че това е резиденция нали?
И както ни беше задърпал Ири просто аз ги дръпнах към хълма.
Когато стигнахме пред нас се беше показала огромна сграда на поне 4 етажа. Поляната пред нея беше обагрена с всякакви цветя и билки. А сградата беше в ренесансов стил, и всичко до последния детайл беше изпипано.
Отидох до входната врата и почуках с дръжката на чадъра си. Отвори ни един от прислугите и като ме видя веднага се зарадва. Той изтича и викна собственика.
Лео беше доста особена птица. Винаги изглеждаше сякаш ще има бал. На кратко ето кой беше той

[You must be registered and logged in to see this link.]

-Глори най-накрая се появи. Къде беше цели 10 години?
-В затвора. Но няма значение. Това са моите приятели. Били им дал стаи, аз ще ти разкажа всичко.
Лео само кимна и хванах и двамата за ръцете. Тръгнахме към стаите и когато влязохме в една се видя огромно легло в средата и още няколко мебели.
-Това е стаята за този с шапката. - каза Лео и се подсмихна. - Срещу нея е тази за този с червените очи. А за теб скъпа ми Глори си остава все същата стая до лунните цветове които обичаш.
-Е аз ще вървя момчета. На вечеря ще ви чакам. Лео прати им някой да ги викне и да не сте ги изяли.
-Няма, няма. Хайде.
И тръгнахме с Лео към моята стая да си говорим сладко сладко.

- Нужна ми е квартира. - повторих желанието си, държейки здраво куфара. Не исках да го изгубя във всичките тези приключения, които се случаха само за около половин час.
- Благодаря Ви предварително за оказаната помощ, господине и госпожице. - не знаех как е редно да се обръщам към тези същества, но общо взето това беше общоприето и едва ли те щяха да се разсърдят на обръщението ми.
. . .
След като ме поканиха в помещението аз благодарих на своите домакини. Поставих куфара на пода до леглото и го разопаковах. Най-напред ми трябваха принадлежностите за писане. Впуснах се в писане на дълги бележки, обяснения и графики. Трябваше да начертая пътя, по който пристигнах тук, както и първата ми среща с тези две невероятни същества. Да не забравяме и цялата тази сграда.
Толкова много работа и толкова малко време. Дали щях да се справя? Времето ще покаже, струва ми се

след около 4 часа се наговорихме с Лео. Той както винаги беше твърде заинтересован от всичко случващо се около демонския свят и неговите живели. Забавното беше, че не е демон, а просто човек, който веднъж се запознал с майка ми и станали първи дружки. От тогава тя му помага да остане завинаги млад и красив. Какво и неговите години да не проличат.
-Глори мислиш ли, че това е добра идея. Искам да кажа, да ги водиш тук. Знаеш че дори и да са ти приятели не можеш да спреш всички демони и да го опазиш. Ако някой от старейшините разбере ...
-Ако някой от старейшините разбере аз ще се разправям с него.
Ходихме по коридорите на северното крило и за разлика от Лео, който пак се отнесе някъде, аз гледах към тревата в двора на Виолетовия хълм.
-Но Глори не всичко може да се спре. А и да ти кажа вие демоните знаете само да рушите, вие взимате живота от една планета и се премествате на друга. Искате всичко да ви принадлежи.
-Знам, Лео знам. Аз не съм такава, но щом казваш сигурно трябва да стана.
-Ами чувствата, знаеш че може да се зародят.
-Лео май ме бъркаш с някой. Аз нямам сърце скъпи. Такова нещо е безсмислено. Тик так тик так и щом се удари се поврежда. Точно като часовник. Всичко това е само игра. Както всичко друго на тази свят.
-Игра?
-Да Лео, игра. Никой не трябва да знае името и. Разбираш ли правилата? Любовта е за глупаците. Ако пък избереш своя ход не можеш да го върнеш, защото вече играта е започнала. Момиче зад решетките плаче. Тя е освободена.
-Не. Знаеш че тази игра се е повтаряла през много епохи.
-Точно така, но края винаги е един и същ. Винаги момичето се влюбва и умира, момчето което я е освободило я забравя. Срещнатия новак винаги печели. А четвъртият просто изчезва. Не е ли забавна игра.

/Ако утре не пиша да знаете че няма да има няколко дена. Така че Елиезер оставям Иридиъс на теб и внимавайте/

//разбрано!

Бързо се върнах при Доктора, макар и със закъснения.
- Ааа, извинявайте,ч е изостанах така.. имах да взема нещо.
Пъхнах в ръцете на Доктора голяма стара книга.
- Ако искаш да започваш с изследването си, аз ще ти дам това - Магическа История на Спиралата... Така наричат галактиката ни от магическа гледна точка. Не се притеснявай, преминавай по книгата и ми задавай върпоси където не знаеш какво да питаш.
Отупах ръце и се подсмихнах:
– Хайде, спокойно... започни с Тройната война...

Взех книгата от ръцете му. Огледах внимателно писаното слово и го разлистих. Беше много добре подвързана и запазена, изглежда наистина беше ценна. Пристъпих към съдържанието, откъдето намерих съответната глава.
Зачетох се за няколко минути, но едва ли щях да успея да асимилирам цялата тази информация за такъв кратък период от време.
- Трябва ли ти? Бих искал да я прочета на спокойствие, трябва да си водя бележки също. - погледнах към демона, който изглежда очакваше някаква реакция от моя страна

Вече когато дойде време за вечеря отидох да викна и двамата. Застанах пред вратата на Ири, но тя беше леко открехната и надникнах. Вътре нямаше никой. Обърнах се и погледнах другата врата. Въздъхнах и отидох до кухнята. Казах им да им сервират храната в стаята на Елиезер. Слугите на Лео само кимнаха, а аз отидох в стаята си и се загледах в лунните цветя. Имаха малки пъпчици сякаш скоро нямаше да разцъфтят, но истината беше, че им беше нужно само да стане полунощ.
Усмихнах се и седнах на пода. Хванах плитката си и започнах да я разплитам, после пуснах и кока си. Извадих картата дневник и се зачетох в нея. Все едно и също.

Слуги на Лео почукаха на вратата на Елиезер. След това влязоха и бутаха една количка пълна с най-различни ястия от местната кухня. Напълно адаптирани за хора разбира се. Те ги оставиха на една от големите маси и подредиха приборите върху снежно бяла покривка. После бързичко се изнесоха, за да не им пречат.

Поклатих глава.
- Не се налага да водиш големи записки. Историята е проста. Някога светът бил една скала с огромна скала. Израснало едно огромно дърво на нея. После чрез магия на Живота започнали да се появяват животни. Създания от различен вид. Знаеш - всичко е екстра, докато не се появили три раси, които развили интелект. И тогава... Трите раси са Тритоните на Светкавиците в морето... Великаните на леда в Небето... и Драконите на Огъня по земята.
Великаните имали огромна нужда от пространство.Строели градове от Лед и вземали вода от моретата. Без вода, тритоните изпълзели и нападнали драконите със своите светкавици и прочие... тогава драконите побягнали при Великаните и стопили с огньовете си техните градове. Така започнала войната на Трите раси, която пръснала Огромната скала на късове, които останали заедно само благодарение на корените на Първото дърво, за което ти казах. До тук ясно, нали?
Понеже не спирали да се бият, хората, които попаднали между враждуващите магии мутирали в трите Хуманоидни раси. Битката между огъня и леда, довела до появата на Джуджетата и тяхната Митична магия, която е създала невъзможни фантастични създания. Битката между огъня и Бурите дали вода и топлина и развили Друидството или магията на Живота - хората там мутирали до расата Елфи. А Когато Студът на леда и разрушението на Бурите се слели, се появила магията на Смъртта - Некромантията. Хората в тези региони се превърнали в кръвожадни зверове - първите вампири.
Покашлях се и спокойно заявих:
– Магията на Баланса и Времето е в центъра на всичко това и хората, които я владеят са просто хора. А после останалите аспекти се учат един по един като тренировка. Сега ясно ли е?Ето ти картинка за да разбереш по-добре.
Разтворих титулната страница на книгата и му я посочих.
[You must be registered and logged in to see this image.]

Историята беше достатъчно поучителна за мен. Детайлите бяха особено интересни, със сигурност се криеше някаква тайна зад всичките алегории. Кимнах в знак на разбиране. Щях да отбележа тези детайли по-късно, сега трябваше да се настроя на вълна "експерименти". Трябваше да разбера повече за този "демон". Дали наистина той приемаше стандартната форма. В своята дисертация бях направил стандартна дефиниция за съществото "демон". Може би сега щях да мога да надградя своя труд.
- Вие- обърнах се към него. Поканих го да седне на близкото столче, докато изваждах разни приспособления от масата.
Бях ги подредил предварително, разбира се.
-Откога съществувате във формата "демон"?- попитах го съвсем любезно и насочих някакво устройство срещу него.

Втренчих се объркано в него и промърморих недоволно:
– Демон не съм. Демоните принадлежат към свят, несвързан със Спиралата.
Поклатих глава.
– Некромантията е пряко свързана с Черната магия, от където произлизат демоните. В научните среди това място се нарича Тъмнично Измерение, а според религиозните среди - Ад. Аз не съм демон. Но родителите ми са убити от такъв. После ме остави на грижите на семейство вампироподобни демони - Натрезим. Когато се опитах да го призова, за да го накажа, се оказа,ч е е много по-могъщ, от колкото мога да понеса... и сега съм... да кажем, че съм силно наранен.